Тайные виды на гору Фудзи

Новият роман на Пелевин „Тайные виды на гору Фудзи“ излезе наскоро и в него една от фабулите е за олигарх, който иска да купи истинско щастие. Съответно съществува един старт-ап, който ползва шлемове с кабели, с които може да се усетят емоционалните преживявания на друг човек. И този авангарден бизнес е внесъл трима будистки монаси от Бирма – с парите от това там, те ще си ремонтират манастира, а през това време милионер може да плати да попътува из дхарма просветления заедно с монах, към който е прикачен с кабели.

***

Извадки от „Тайные виды на гору Фудзи“ (2018)

Превод: Емил Дайнов
Редакция: Свето Колибарски

...

Седнахме. Аз вече щях да слагам шлема си, но Саядо поиска да каже още няколко думи.
Когато ги чух ми се стори, че той по някакъв начин бе уловил ехото от моите мисли.

- Вашият ум - каза той - се намира в състояние на постоянно нервно бълбукане на нечистотии... За човек от вашата професия,  тоест мирски владика, това е напълно нормално и не се явява нещо кой знае какво. За да не ви пречи това в постигането на джаната, постарайте се да пуснете своите мисли на воля. Представете си, че вашият ум е клетка с безпокойни птици. А после широко отворете вратичката й. Не се вкопчвайте в конструкциите, които се появяват в главата ви. Каквито и да са те, за нашия опит те не са нужни.

- А какво да се прави - попитах аз, - ако не аз се вкопчвам в тях, а те в мен?

- Опитайте се тогава да видите това, в което те се вкопчват, когато се вкопчват във вас. След време това може да доведе до прозрение относно отсъствието на реален „аз“.

Така, помислих си, по-добре да не противореча.

- Ще се опитам да не се вкопчам в нищо.

- Добре - каза Саядо.  Тогава почваме. Дишайте естествено и се старайте да не се задълбочавате в размисли, това е най-главното. Останалото би трябвало само да се случи.

Шлемът бе доволно удобен. В него имаше дори микровентилация. Гагарин, помислих си. Потегляме. Първо тази мисъл ме развесели, а после си спомних, че не трябва да се държа за мислите си - и наругах сам себе си за своята невнимателност.

Саядо пак изглежда бе доловил нещо.

- Не се безпокойте за нищо - каза той.  Колкото и сложно да ви се струва, простете си всичко. В това число и отвличане на вниманието. Във всеки случай поне за времето на експеримента.

(...)

И тук се почна. С мен изведнъж се случи нещо странно. Вниманието ми се съсредоточи в областта около ноздрите и дишането веднага стана много приятно. Не че бе кой знае колко интензивно „приятно“. Напротив, първо бе по-скоро слабичко, едвам забележимо. Но в него присъстваше нещо такова... многообещаващо, като че ли. Накратко, съвсем не исках да се отвличам от него. Все едно с всяко вдишване усещах едва забележим аромат не съвсем на благовония, не баш на цветя  и си спомнях нещо удивително, древно... Макар никакъв мирис да нямаше. Нито пък конкретни спомени. Впрочем, каквото и да кажа няма да го нацеля. Бе трудно да разбера къде именно ми е приятно. Не в носа—иначе щях да кихна. В гърдите? Май не. В тялото? Също не съвсем, макар удоволствието да бе напълно физическо. По-скоро приятното бе там, накъдето се насочваше вниманието. А вниманието бе насочено натам, където бе приятно, макар пък следеше и дишането също. По-точно не може да се каже.

Казах че това чуство бе „многообещаващо“. Ще се постарая да обясня. Тази приятност не бе толкова сладка сама по бе си, колкото съдържаше обещание за нещо неизразимо блаженно – едно такова дето от самото му предвкусване вълнички сладко претръпване тръгват по тялото. И с всяко вдишване чувството ставаше все по-силно и по-силно.

Приличаше малко на кеф от много чисто MDMA, но там подобно нещо е венецът, целта на трипа, един пик, който в крайна сметка трае доста кратко (макар да се скърца със зъби затова може и с часове). А тук тези вълнички сладка енергия, преминаващи през душата и тялото, бяха просто... Ние едвам започвахме издигането. Колкото по-приятно ставаше това чуство – или по-скоро този поток множество неизразимо сладки проблясъци и намеци, – толкова по-малко интерес оставаше в мен относно все още терзаещите ме мисли.

И забелязах, че без всякакво усилие следя вече не многочислените съображения за това какъв съм тъпак и льоло (мисли които бяха, разбрах тогава, едно подобие на съхранили се от детството магнетофонни записи, нещо от рода на реликтово лъчение на моята лична вселена, до ден днешен летящи през пространството на моя ум), а набиращия сила и мощ поток блаженство.

Аз едновременно виждах най-дребните нюанси на своето дишане и всички невидими до преди това мисли и мисленца – по-скоро техните зародиши - сега те просто не успяваха да израстват от своите корени и да се разтварят, защото веднага ставаха изцяло видими и все едно досещайки се, че няма какво да търсят в запълнената с блаженство глава, се разкарваха да баламосват някой друг. Не става ли ясно?

Ще се опитам да обясня чрез пример от детството. Веднъж, като бях на пет годинки със семейството почивахме в някакъв пансионат в Подмосковието. Самият пансионат вече не мога да си го спомня, помня само, че наблизо имаше военно летище. И от цялата почивка помня само една сцена в двора, когато се разрази един страховит, както ми се стори тогава, скандал между няколко почиващи семейства. Мисля, че не бяха поделили въже за пране.

И аз тогава много се уплаших, че моите татко и мама ще ги убият, а после ще убият и мен, и заплаках... И тук, все едно израствайки от моя писклив вой, в далечината се раздаде рев. Той ставаше все по-силен и по-силен, така че свадата между възрастните утихна – и след това на секунда притъмня, и ниско-ниско над пансионата прелетя огромен военен самолет. Всички мълчаха няколко секунди, и после започнаха нервно да се смеят, и с това скандалът приключи.

С блаженството и мислите бе същото.

Все едно растящото блаженство беше авиационно бучене – и всякаквите дребни умове и умченца вътре в мен, потънали в своя постоянен вътрешен скандал, почнаха да чуват този растящ звук – и, забравяйки целия си праведен гняв относно връвта за пране, се обръщаха към него от чисто любопитство... И изведнъж се оказа, че бученето на блаженството го слушат всичките ми умове и умченца, и вече няма кой да участва в свадата.

Най-интересното е, че в това време аз съвсем не мислех, но много бързо и точно постигах много неща. Не искам да казвам „разбирах“, защото тази дума предполага някаква мислена дейност, а тук такава нямаше.

Например, постигнато бе следното: аз непрекъснато казвам „аз“, все едно освен тези истерясващи вътре в мен умове има и още някой. Та ето, постигнах, какво представляваше този мой „аз“. Не един от тези умове, не втори, не трети и не тяхната съвкупност, а самият скандал относно въображаемата връв за пране. Все едно тези гласове един подир друг врещяха: „Федя, Феденка, Федрила, Теодор, Теодорих…“ и така нататък.

Да се усмири тази свада чрез обичайни методи бе невъзможно, защото участващите в нея умове добре умееха само едно нещо – да истерясват, и на всяко предложение да замлъкнат, отговаряха с нова вълна свадливост. А тук сега никой дори не им предлагаше да замлъкнат – те сами изведнъж забелязваха нещо толкова готино и необичайно, че изгубиха интерес към свадата. И веднага стана едно тихо, неподвижно, безсмислено и прекрасно...

Все едно станах един вид като паяк, седящ на стена облепена с мухи, държейки се за стената с много крачета – и изведнъж тези крачета едно след друго се отлепиха и аз замързнах в поток от топъл, колебаещ се възторг... Оказа се че е нямало нужда от вкопчване в стената. Нищо повече не се бореше с нещо друго, всичко стана едно цяло и това едно цяло бе така хубаво, така сладко, така спокойно и радостно... Ах.

Понякога това блаженство започваше да се изплъзва и тогава, за да се възвърне, трябваше да се направи леко усилие. Усилието се състоеше в това да спрат да се правят каквито и да е усилия, както и да се търси каквото и да е – и тогава подплашеното блаженство се завръщаше само. Като с велосипед: за да спреш да падаш, трябва да обърнеш кормилото в посоката на падането, и може да продължиш да си караш.

(...)

На следващия ден Саядо съобщи, че ще се потопим във втората джана, но преди това ще минем през първата, защото нетренираният ум е способен да преживява тези състояние изключително по възходяща последователност.

- Вие ще видите несъвършенството на първата джана и по този начин ще преминете към втората - каза той. – По-точно, аз ще видя нейната несъвършенност, но на вас ще ви се струва, че това го забелязвате вие.

Трудно ми бе да повярвам, че във вчерашното ми преживяване може да има някакви недостатъци – това бе като да се търсят петна по слънцето. Но мен вече нищо не ме удивляваше. Чувствайки се като истински космонавт си сложих шлема и почнахме сеанса.

Първо всичко се развиваше като преди. Свадата в мен затихна и аз увиснах в същото блаженство както и първия път. И отначало си бе все така възхитително. Но после започнах да забелязвам, че това състояние наистина има един недостатък. То бе неустойчиво – умът непрекъснато се изсулваше от него, и джаната трябваше да се търси наново. Миналия път сравних това с обръщане на велосипедно кормило. Но по-вярно би било да се каже, че трябва да се балансира между множество налягания и влияния, все едно стоейки на канара над ветровита клисура, откъдето струи щастие.

И макар от никакви лични действия нямаше нужда, този постоянен стремеж към липса на усилие все пак представляваше един вид тънко усилие, което си бе измарящо. За да се озовеш в правилното място трябваше да спреш да искаш това да се случи. За щастието в първата джана бе нужна една непрекъсната борба, плюс постоянното напомняне, че борба за него е ненужна. Абе трудно е да се обясни. Но умът все пак трябваше да се управлява и то по всякакви доста хитри начини.

И тогава се замислих – а защо не навлезна по-дълбоко в блаженството? Толкова дълбоко, че да няма нужда да се балансира по неговия ръб, постоянно устремявайки се към него в своя ум? И щом видях тази възможност, то това веднага се случи.

Блаженството си остана същото, но вече нищо не го заплашваше. То не се изплъзваше наникъде, то не трябваше да бъде преследвано. То бе надеждно и вездесъщо, а източникът му се намираше във всички посоки едновременно – все едно най-накрая бях оставил встрани патериците, с които бях докуцукал до това чудно място. Вече можех да не се държа за нищо. От усилия повече нямаше нужда.

(...)

Ако първата джана приличаше на едно доближаване до слънцето, то втората бе потъване в дълбините му. Но това слънце не изгаряше – то бе очарователно прохладно и направено не от огън, а от щастие. Вихрушки неизразима наслада ме подхващаха и нежно предаваха една на друга, като в този съсредоточен възторг имаше такава мощ, такава дълбина, такава надежност...

Дори стана интересно – колко силно може да стане блаженството?

Абе колкото щеш, един вид ми отговори джаната, всякакво, каквото може да издържиш. И аз се гмурнах във възторга, който нямаше с какво да бъде измерен. Не си бях и помислял, че такива неща са възможни.

Наркотици? Какви по дяволите наркотици! Разбира се, както примерно с оргазма, може да се намери отдалечено сходство – една ключалка, през която може да надзърне човек.

Само че на всички познати нам ключалки са се накачулили гроздове дяволи, които те бучат в окото с ръждясали куки за плетене. Никакво сравнение не върви.

***

Преди следващия есперимент Саядо каза същото, както и миналия път:

- Заедно с мен вие ще усетите втората джана като нещо грубо и вашият ум ще премине в по-тънко състояние.

Не можех да повярвам, че това може да се каже за втората джана. Какво по-хубаво от нея може да има? Но се оказа, че монахът отново бе прав.

Вече казах, че във втората джана въпросът е единствено в това колко блаженство може да побере съзнанието. Много кеф ли му е нужен, така да се каже. Първоначално изглежда, че много. И винаги ще има нужда от много. И колкото повече, толкова по-добре.

Но когато отново се потопихме в това преживяване на наслада с неизразим мащаб, то изведнъж ми се стори някак си грубо.

Идва ми сега наум следното сравнение. Ето роза – красива, ароматна, силна... Mighty like a rose, както някога казваше Елвис Костело. Но покрай тази роза – колко изящно изглежда глухарчето! И колко груба, вулгарна изглежда розата на фона на ажурната красота на глухарчето.

И тук се случваше нещо подобно. Аз се досетих (макар тези бързи постигания-прозрения не бяха съвсем мои, аз ги преживявах като мои), че работата не е в силата на насладата.

Насладата нямаше никаква собствена сила.

Работата бе във фокусираността и спокойствието на ума. Насладата в джаната изглежда силна не защото е такава сама по себе си, а защото непоколебимо е съсредоточен прицелният върху нея ум. Както като насочиш микроскоп към точка, тя ще изглежда гигантска. Собствените и размери нямат никакво значение в случая.

И настъпва момент в който самата безграничност на изпитваната наслада започва да изглежда прекалена. Умът се уморява от розата – и започва да забелязва глухарчето пред себе си, тихата радост от присъствието му се оказва доста по-тънка и мила.

Може така да се каже – радостта, както цветният мирис има груби и тънки компоненти. И съсредоточеният ум може да бъде насочен към тънките, оставяйки грубите встрани.

Когато виждаш втората джана от третата, никакви съмнения, че там е по-хубаво не възникват. Втората, със своите пламенни екстази веднага изглежда изцеждаща и прекомерна.

Отива си пулсиращата и вибрираща енергия на възторга, но остава неподвижно, изтънчено, чисто щастие, достъпно единствено на мнодо съсредоточен, ясен и спокоен ум. Все едно оркестър затихва и остава единствено една лека флейта и тя свири доволно тихо, но звукът и е толкова вълшебен, че се оказва, че всичките тези трели и барабани само пречат.

То всъщност флейтата си свиреше и преди, само че оркестърът я захлупваше, а сега, когато умът се съсредоточи изцяло и само върху нея, останалите инструменти станаха излишни, а музикантите всичко разбраха и тихичко се изнизаха.

Но музикалното сравнение куца в смисъл, че звукът на тази флейта не се променя. Може би в това отношение всичко това прилича повече на приятно разсейваща се слънчева светлина, която не пари и не пърли, а само те гали. И в тази светлина е хубаво и спокойно и нищо не ти се иска и всичко го приемаш както си е.

Най-поразителното е ето кое: колко далечен изглежда обикновеният човешки модус преебенди по време на пътуванията из джаните и колко бързо се оказваш там при завръщането. Толкова дълго се катериш, буташ, а се връщаш с една крачка, почти моментално като само умът остава още известно време лековат, ясен, и пронзително силен. Но минава едва половин час – и все едно никъде не си бил.

(...)

***

Колкото по-дълбоко в гората, толкова по-тлъсти партизаните, както казвахме навремето в училище. А при мен се случва обратното – колкото по-надълбоко в джаните, толкова по-малко внятни неща мога да съобщя за състоянията изпитани от мен заедно със Саядо Ан. Ако примерно за третата джана още имаше какво да кажа, то за четвъртата е вече съвсем сложно. Но ще опитам.

Този път също видях несъвършенствата на третата джана. Не че неподвижно-прекрасната нота на третата джана ми се стори груба. Не. Самата „наслада“, самата „приятност“ и необходимостта да ги преживявам ми дойдоха изведнъж в тежест. „Наслаждението“ – по какъвто и да е, дори най-тънък и изискан начин, бе всъщност все едно да копам безплатно и то от името на някакво неизвестно лице.

В мен нямаше никой, който да иска да се наслаждава. Този тип се отлепи от мен още някъде из втората джана. Стигаше само да се вгледа човек в насладата от тази висота и ставаше ясно, че в нея няма никаква истинна сладост, а само нагиздено от ума безпокойство и суета. Насладата бе всъщност тънка форма на болката. Болката може да бъде със знак плюс и знак минус.

Но в момента в който се премахнат тези огромни като хамбарни катинари плюсове и минуси, накачулени от ума върху неутрален по природата си сигнал, става ясно, че е по-добре този сигнал съвсем да го няма.

Първо имаше едно желание да притихне оркестърът и да остане само флейтата. А после се оказа, че няма нужда и от вълшебната флейта. Най-хубавата музика, разбрах аз, е тишината, а най-високата и изискана наслада – покой, в който изчезва успокоеният. Мирянинът не знае това, защото никога не е постигал подобен покой. Това, което той нарича с тази дума е когато напъханият в гъза му поялник изстива от сто градуса на към седемдесет и пет. Но покой в четвъртата джана си е съвсем, съвсем друго. Там няма нито гъз, нито поялник. Има само покой.

(...)

Когато „не мислиш“ по обикновенния мирянски начин, всъщност в теб все така работят множество малки умове и умчета, чиито мисли не стигат до съзнанието, защото те всичките мислят различни неща. До съзнанието стигат само колективните им кумулативни изхождания – примерно почват хорово да пеят за въже за пране.

А тук всичките тези невидими и неосезаеми умове, синхронно плуващи в радост, гледат по инерция към отпечатъка оставен от радостта в ретината на съзнанието. Те всичките са събрани и фокусирани върху едно и също. Може да се каже, че са фокусирани върху фокусираността. Те нищо не мислят. Е, почти. И макар предишното удоволствие в това състояние го няма вече, липсата му не е лошо нещо.

Работата е там, че това симфонично мълчание на ума е така непоколебимо, така прозрачно, така неизразимо свещенно, че дори третата джана – да, да – в сравнение с четврътата изглежда грубовата. Отъствието на удоволствие в чевъртата джана се оказва доста по-приятно от наличието на удоволствие в третата, макар никакви приятни (или неприятни) усещания в четвъртата да няма.

Мисли и намерения в това състояние практически не остават, макар понякога да се опитват да се появяват. Но всичките им зародиши изхвърчат от четвъртата джана като грахчета от бързо въртяща се музикална плоча. Прозрачен ясен покой – докато не прекараш време в четврътата джана е трудно наистина да се разберат тези думи.

(...)

След джаната си свеж и чист, новичък като след хубаво изпиране и душата приятно мирише на перилен препарат. Хората ежедневно мият само тялото си, а умовете им са просмукани от многомесечна смрад, която отдавна са спрели да усещат. А джаната е прохладен ароматен душ за ума.

Когато излизаш от джаната, всичко което те е вълнувало преди нея се е измило, забравило, изчезнало. И макар, разбира се, то пак ще дойде да те хапе и мъчи – така си работи лавката в човешката глава – да се отърси човек поне веднъж дневно струва много. За тази цел, нашите изцедени съвременници от страните на златния милиард се закачат за опиоидни таблетки – с всичко произтичащо от това. А с джаната...

Естествено не е като да е без участието на мозъчна химия. Но си е твоя, родна и естествена. Наркоманът се вижда от километър, че е болен човек. А тук си ставаш направо един такъв бодряк и здравеняк и девойките сами почват да ти скачат.

***

Саядо Ан каза, че отвъд четвъртата джана няма да пътуваме и всичко, което може, той вече ми е показал. Аз попитах какво тогава остава и той отговори, че има още четири нематериални джани, които може да се смятат за тънки аспекти на четвъртата.

Но там, както се оказа, човек не може да попадне дори за най-големи пари и емо-пантграфът не може да помогне – там няма нищо, нито приятни, нито неприятни чуства и ако в четвъртата джана човек може да се появи по инерция, защото тя по естествен начин настъпва след третата, то в петата и шестата вече трябва да се лази със собствени усилия.

Ама мен натам много и не ме теглеше. Дори названията какви са – „Основа на безкрайното пространство“, „Основа на безкрайното съзнание“, „Основа на отсътствието на всичко“, „Основа на не-възприятието и не-невъзприятието“. От такива места, баце, човек не се връща обратно да си управлява бизнеса. Трябва да се знае кога да биеш спирачки.

(...)

 Веднъж го попитах:

- Кажете, при вас професионалните монаси сигурно има някакво особено приемане на всичките тези джани? С тяхна помощ сигурно умеете да получавате още по-силна и висока наслада? Съвсем потресаваща и особена?

Саядо помисли малко и ето как ми отговори:

- Да, прав сте. Има една съвършено особена, потресаваща и с нищо несравнима наслада, която ние, монасите, получаваме от джана. И дори мога да ви обясня естеството на тази наслада.

Сложих ръка на сърцето в смисъл: моля, продължавайте!

-  Да вземем Пушкин. При вас в Русия до ден днешен хора идват разглеждат къщата, в която той е живял един месец, макар къщата от тогава да е била преправяна многократно. И посетителите си казват – е и какво като е преправяна, нали наоколо всичко е същото. Гледат заобикалящия пейзаж и си казват: ето това е удивителното. Че тук се разхождаше нашият знаменит поет Пушкин!

- Има такова нещо - кимнах аз.

- Същото важи за местата - продължи Саядо, –  където е живял някога голям политик като Ленин или цар Николай. Гледат хората околните планини, гори и реки, и мислят: ето, всичко това виждаха очите на Ленин и цар Николай. Вдишвали са същия вятър, премигвали на същото слънце... Макар пейзажът оттогава да е станал съвсем друг. Изчезнали са старите къщи, появили са се нови, гората не е същата, реката е променила своето русло и дори слънцето е с леко различен цвят, тъй като се е променил химическият състав на въздуха.

- И какво общо имат джаните? – попитах.

- В това имат общо - каза той. Физическият свят от времето на Буда се е изменил до неузнаваемост и едно пътуване до местата, където е живял и обучавал ще обогати пътешественика единствено с набор евтини индуски сувенири. Но джаните са си останали същите. И преминавайки от джана в джана, прилежните ученици на Буда с трепет мислят – ето тук някога бе Благословения! И тук! И тук!

- Мда - казах замислено. – Аз в четвъртата джана веднага почуствах нещо такова... не знам как да го кажа. Древно, велико... Все едно в египетски храм.

- В четвъртата джана - отговори монаха - вие виждате не просто провиснали руини от миналото, а преживявате точно това, което някога е чуствал Буда и неговите ученици. Е, или почти същото – нашият век е неспособен към такава стабилизация на ума и джаните са малко по-плитки. Но същността е тази отпреди. Буда, да знаете, видя веригата от безкрайни прераждания на ума именно от четвъртата джана, в която се потопи в нощта на своето просветление. Точно така са овладявали мъдростта неговите ученици. И в самия край на своя живот Буда се върна в четвъртата джана за да умре.

- Тоест практическото преминаване през джаните е по същество да се следват стъпките на Буда? И да се овладява неговата мъдрост?

- Именно. Но да се задълбочи човек в тази тема с помощта на научен прибор е за съжаление невъзможно. По подобен начин може да преживеете само първата четворка материални джани, и то не твърде дълбинно. Но за мирянин и това е предостатъчно. Смятайте тези наши опити с вас първото в живота ви пътуване по десйтвително свещен маршрут. Ние никъде няма да се отклоняваме от траекторията на екскурзията в интерес на вашата безопасност.